22 ноември 2016 г.

За тишината и защо 35 седмици от нея са ми предостатъчни


Който е чел повечко статии от този блог знае, че те спадат към общо взето три типа - Планове (аз обяснявам как не съм се отказала от мечтите си за физическо самоусъвършенстване, правя план за постигането им и ентусиазирано се впускам да го изпълнявам), Прозрения (постигнала съм някаква малка победа или някакъв провал по пътя, разнищвам емоционалната си реакция и се самонадъхвам как това няма да ме спре или пък ще ме стимулира да преследвам Плана) и Полезна информация. Подозирам, че много по-малко са онези, които си дават сметка за четвъртия и може би най-значим тип мои публикации - липсващите. Ето например сега. Ако приемем, че би трябвало да публикувам тук веднъж на две седмици (ще ми се да е веднъж седмично, но никога не се е получавало), между последната ми статия и тази би трябвало да има още седемнайсет. Но ги няма. Не че за това време нищо не се е случило. Напротив. Но блогът ми го показва не с думи, а с трийсет и пет седмици мълчание. С тишина. Нервна, притеснена, виновна и на моменти дори отчаяна тишина.

Осем месеца тишина