25 март 2016 г.

Диагноза "спортна натура"


Като ученичка не спортувах. 

Често си мисля, че това е една от основните причини да напълнея толкова в пубертета и цял живот после да не мога да се справя с последствията от това. Не че ми беше отвратително. На два пъти опитах - с кънки на лед в четвърти клас и карате в девети или някъде там. А, и с плуване пак някъде в началното училище. И трите опита траяха по няколко месеца, след което по различни причини просто спрях да ходя. Обичах и да карам колело, но във втори клас спрях след като паднах лошо и си счупих ръката.

Освен това мразех физическото. Мечтата ми беше да прекарвам часа на пейката или в съблекалнята, защото не ме биваше нито на волейбол, нито на баскетбол. Чувствах се смотана и некоординирана. Не можех да тичам и да правя лицеви опори. Не скачах по-далеч от носа си. Предпочитах да тренирам съчетанието на земя за края на срока и да прескачам козата, защото бяха мързеливи спортни занимания, а за съм си мързелива. Приех го. Примирих се, че ще трябва някак да избутам физическото в училище, за да мога после да си живея живота без никакъв спорт. И без постоянното разочарование, че има нещо, в което въобще не ме бива. Щях да си кютам спокойно и доволно.

Но не се получи съвсем така. Остана ми горчивината, че не съм като приятелките си, които се занимават с най-различни забавни и активни неща - бойни спортове, спелеология, туризъм, колоездене, плуване, фитнес. Когато на 20 години открих салсата, започнах истински да завиждам на хората, които са тренирали танци. Обожавам да танцувам! Може би ако се бях пробвала с тях, нямаше да се откажа и щях да победя мързеливата си природа. Може би щях да съм по-активна, по-здрава, по-щастлива. Може би. Но уви, това е една изгубена алтернативна реалност. А в настоящата реалност прехвърлям можебита, защото знам, че излишните килограми и уседналия начин на живот един ден ще се обърнат срещу мен и просто трябва да направя нещо преди това, но не ми се получава от само себе си. Защото просто не съм спортна натура.

Преживяване по здравна каса

Причината да ви разказвам всичко това е първото ми профилактично посещение при личната лекарка от студентските ми години насам. Отидох да проверя в какво физическо състояние съм и имам ли проблеми с кръвното налягане, холестерола и кръвната захар. Всъщност отидох да ми даде рецепта за нещо, което трябва да ползвам за астмата, но използвах момента, за да свърша още нещо полезно. Знам какво ям напоследък и колко се движа, така че имах опасения. А и исках база на която да оценя резултатите от фитнеса и диетата, когато най-сетне вляза в ритъм с тях. Точно това казах и на личната - започвам хранителен и двигателен режим в добавка към танците (стана ми приятно, че попита какви танци) и идвам, за да разбера откъде тръгвам.

Тя беше много отзивчива. Похвали ме за инициативата и ми изсипа редовната сюрия съвети, които се очакват от лична лекарка - да намаля захарта, да спра тлъстото месо, да не се плаша от лошата си кръвна картина и да не търся прекалено бърз и/или драстичен ефект. Даде ми и успешни примери от практика си. Нейна пациентка свалила за две години 47 килограма (например, не запомних точното число). И после добави нещо, което ми дойде адски изневиделица:

- Но тя си признава, че води много уседнал живот, докато вие сте по-спортна натура и нещата ще се получат много по-лесно.

Отначало дори не го осъзнах. Тази жена, която сравнява начина на живот на стотици пациенти, ме нарече "спортна натура". Вярно, с едно "по-" отпред и в сравнение с човек с проблеми, но все пак… Тя сериозно ме нарече "спортна натура"! Невероятно!

Споделих го с приятелка наполовина хвалейки се, наполовина недоумявайки и с едно "представяш ли си" накрая. А тя отвърна: "Ама ти си си! Ако някой ме попита Анелия спортна натура ли е, веднага ще му кажа да". Не повярвах. Искаше ми се, но не посмях. Обаче втора приятелка реагира точно по същия начин и сега се питам възможно ли е?

Нима мързелът е погрешна присъда?

От над 30 години живея с представата, че съм мързелива, инертна и не обичам движението. Но започнах да връщам лентата назад. Реално погледнато няма спорт, от който да съм се отказала, защото ме мързи. От колелото се отказах, защото развих страх от склонове след падането. Оставих кънките, защото изпусках тренировки заради уроците по английски и накрая изостанах, а никой така и не ми помогна да наваксам. Като говорих с майка си за това се оказа, че треньорите търсели потенциални състезатели, а аз с моите нередовни посещения не съм била обещаваща. Плуването беше безсмислено, защото треньорът го мързеше да се занимава с нас и така и не се научихме да плуваме - цялата група. На карате спрях да ходя, защото приятелката ми спря да ходи, а аз имах нужда от някого там, който да ми пази страх. Вече се бях възприела като некадърен спортист и изпитвах ужас да не се изложа и да не ми се подиграват. Плюс че таксите бяха проблем. В следващите десетилетия страхът от излагане и паричните опасения бяха основна причина да не опитвам нови неща. Когато започнах да работя, към тях се прибавиха и заетостта, стресът, бързането за срокове, преумората от това бързане и причиненото от тях хроничното недоспиване. Сега това са нещата, които ме вадят от коловоза на тренировките - страхове, комплекси, липса на организация, умора, дори скука, но изключително рядко мързел.

В същото време не само тялото, но и умът ми винаги е изпитвал нужда от движение. От двайсетгодишна танцувам упорито, а от десет години - поне два пъти в седмицата. И в най-кризисните моменти намирам време и пари за уроци не за друго, а защото танците са сред нещата, които ми помагат да запазя разсъдъка си в цялата тази лудница, която наричаме живот. И е факт, че не ги възприемам просто като забавление. Необходими са ми и като преживяване, и като натоварване, и като занимание, в което се уча и развивам с цената на съзнателно усилие - като спорт. След продължителни опити вече започвам да приемам и фитнеса по същия начин. Вярно, че там не съм толкова редовна. Често спирам за седмици, понякога за месеци, но после тръгвам пак и знам, че го обичам достатъчно, за да не го изоставя напълно поне докато ми е физически възможно да го практикувам. Накратко...

Имам нужда от спорт, за да бъда щастлива

По дяволите! Вярно е. Аз съм спортна натура! И винаги съм била. Може да не тичам по десет километра сутрин и да мразя отборните спортове, но аз - дебеланата на класа - съм спортна натура.

Ако бях анимационен герой, сега над главата ми щеше да се издига атомна гъба. Толкова ми е трудно да го осъзная. Написах текста дотук кажи-речи на един дъх, но редовете надолу ще ми отнемат доста време. Иска ми се да в тях да кажа какво означава това откритие за мен, но истината е, че още не знам. Вълнувам се, доволна съм и емоцията е толкова силна, че ми разбърква мислите, но от друга страна това са просто думи. Просто един етикет, а етикетите не променят живота. Досегашният не ме е спирал да се движа, а новият няма да ме направи по-активна. Така че какво значение има?

Ами има, защото думите и етикетите притежават силата да променят съзнанието. Променят начина, по който гледаме на себе си и на света. Способни са да ни дадат увереност или да ни я отнемат. Един погрешно залепен етикет може да скрие от погледа цяла алтернативна житейска пътека с милиони разклонения. Или пък истинската причина за някакъв проблем.

Още не знам какво е прикривало убеждението ми, че ме мързи да спортувам, но знам, че скоро ще започна да разбирам. Усещам го в някои бледнеещи страхове и поводи за вина. Като например страхът, че мързелът ми и липсата на воля рушат здравето ми. Май казах по-горе, че отидох при личната лекарка с опасения за високо кръвно и висок холестерол. А пък тя ме успокои, че високият инсулин е нормален за човек с моето тегло. Изследванията обаче опровергаха и двете ни. Оказа се, че всичко ми е в норма. Знам, че заслугата за това е най-вече на тялото ми - на естествената му склонност да бъде здраво и силно. (И на вродената склонност към движение на "спортната ми натура".) Извадила съм изключителен късмет на генетичната рулетка, за което имам много да благодаря и на съдбата, и на родителите си. Но след цялата тази лингвистична история започвам да разбирам, че имам право и причини да благодаря и на себе си. Не всичко, което си причинявам, руши здравето ми. Може да се храня зле (особено на моменти) и да се сривам със стрес, но явно все още правя достатъчно, за да компенсирам и да се запазя здрава.

Пред мен още лежи дълъг път. Трябва да направя доста промени, преди да мога да кажа, че живея точно така, както искам. И че съм човекът, който искам да бъда. Но тази почетна лента с надпис "Спортна натура" ми напомни, че не тръгвам от нулата. Освен че зад мен също лежи дълъг път - може би дори по-дълъг - аз нося в себе си и цял арсенал от вродени качества. Това означава, че макар маршрутът често да се отклонява от очаквания, макар нещата да се случват в различно време и по различен начин от планираното и независимо дали в момента го вярвам, или не...

Това пътуване ми е напълно по силите

Винаги е било. Винаги ще бъде. Това е.




4 коментара:

  1. Харесвам блога и искреността ти! Да бъдем дисциплинирани е едно от най-важните неща. Можем да го направим към храната, движението, хората и живота си! Ще ти споделя опит. Преди няколко години, заради проблем с бъбреците се сблъсках с дисциплината в здравословно отношение. От днешна гледна точка спазвам всичко, това е до навик. Да обичаш себе си и да искаш да си здрав! Не заради хората, за себе си! Трудното е в началото, после се свиква...виждаш, че когато спазваш това, което е нужно се чувстваш добре! Това е само пример! Щом обичаш танците си спортна! Не се отказвай! Всеки път е труден за изминаване. Просто трябва да се свикне, без оправдания-те са за слабите хора, които не искат да се справят и да подобрят здравето си! От сърце ти пожелавам успех! Много хора са излекували дори ужасни болести с промяна на хранене и движение. Трябва да видим истината-понякога сами си вредим. Успех, нека танцовата ти душа те води към сбъдване на желанията! :))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Хриси! И аз смятам, че ключът към всяка промяна е това да я искаш заради себе си. Тогава дисциплината идва по-лесно, а с дисциплината после идва навикът, а пък за него важното е само да е правилният. Иначе за отказване и дума не може да става.

      Изтриване
  2. Здравей, много ми харесаха публикациите ти и те разбирам напълно - в същото положение съм, на 24 години (спортна натура според лекаря), но отново пухкава и закръглена. :) Хареса ми много начина, по който пишеш - как върви отслабването - и знаеш ли кое е най-важно, да се харесваш винаги такава, каквато си, а не да мразиш себе си в огледалото

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ах, как уцели в десятката следващият пост, който вече четири месеца зрее в главата ми и се трансформира! Но сега е много близо до узряването и то точно благодарение на образа в огледалото, който ту харесвам, ту не харесвам без той да се е променил много-много. (С което тайничко си признавам, че отслабването не върви добре, за сметка на спорта.) Адски си права, че най-важното е човек да се харесва точно такъв, какъвто е. И да се обича, и да се приема. Тогава нещата му се получават доста по-лесно. Сега работя точно над това.

      Изтриване