25 март 2016 г.

Диагноза "спортна натура"


Като ученичка не спортувах. 

Често си мисля, че това е една от основните причини да напълнея толкова в пубертета и цял живот после да не мога да се справя с последствията от това. Не че ми беше отвратително. На два пъти опитах - с кънки на лед в четвърти клас и карате в девети или някъде там. А, и с плуване пак някъде в началното училище. И трите опита траяха по няколко месеца, след което по различни причини просто спрях да ходя. Обичах и да карам колело, но във втори клас спрях след като паднах лошо и си счупих ръката.

Освен това мразех физическото. Мечтата ми беше да прекарвам часа на пейката или в съблекалнята, защото не ме биваше нито на волейбол, нито на баскетбол. Чувствах се смотана и некоординирана. Не можех да тичам и да правя лицеви опори. Не скачах по-далеч от носа си. Предпочитах да тренирам съчетанието на земя за края на срока и да прескачам козата, защото бяха мързеливи спортни занимания, а за съм си мързелива. Приех го. Примирих се, че ще трябва някак да избутам физическото в училище, за да мога после да си живея живота без никакъв спорт. И без постоянното разочарование, че има нещо, в което въобще не ме бива. Щях да си кютам спокойно и доволно.

Но не се получи съвсем така. Остана ми горчивината, че не съм като приятелките си, които се занимават с най-различни забавни и активни неща - бойни спортове, спелеология, туризъм, колоездене, плуване, фитнес. Когато на 20 години открих салсата, започнах истински да завиждам на хората, които са тренирали танци. Обожавам да танцувам! Може би ако се бях пробвала с тях, нямаше да се откажа и щях да победя мързеливата си природа. Може би щях да съм по-активна, по-здрава, по-щастлива. Може би. Но уви, това е една изгубена алтернативна реалност. А в настоящата реалност прехвърлям можебита, защото знам, че излишните килограми и уседналия начин на живот един ден ще се обърнат срещу мен и просто трябва да направя нещо преди това, но не ми се получава от само себе си. Защото просто не съм спортна натура.