14 януари 2016 г.

"Анелия във фитнеса" излиза от нелегалност



АВГУСТ

Последните дни на август са. А после и началото на септември. Рожденият ми ден точно е минал. Тази година навърших страховитите 40 и се чувствам… Ами свободна. Сякаш не само камък ми е паднал от плещите, ами и са ми поникнали криле.

Прекарах последната петилетка с усещането, че времето ми изтича. Все бързах нанякъде, за да се опитам да изпреваря нещо. Най-вече календара. Имах планове с дата на годност. Лични планове, които попадат в графата сметки без кръчмар. На болезнени теми. Изоставах от графика и трябваше да направя нещо - да бъда по-добра, да бъда в по-добра форма, да бъда по-привлекателна, да бъда по-слаба - за да се върна пак на пистата. Трябваше да се старая. Много. Повече. Още повече. До последната си капка сили.

А после една сутрин се събудих на 40 и установих, че надбягването е свършило, без дори да разбера. Нямаше кулминация. Нямаше финална линия за пресичане. Просто вече не бързам за никъде. За пръв път от поне седем-осем години насам се усещам млада. Цялото време на света е пред мен.

Страничният ефект е, че вече не ми пука особено дали ще бъда по-слаба или не. Спрях да се тегля. Не нарочно. Просто спрях да се сещам да го правя. Не за пръв път си давам сметка, че отслабването само по себе си не ми е голямата мечта. Искам го - или съм го искала - защото го възприемах като задължителна стъпка към голямата награда. Към нещото, което желая толкова силно, че не смея дори пред себе си да го формулирам, за да не го урочасам и да вземе да не ми се случи. Но това никога не е било вярно. Нито отслабването е задължително, нито мога да урочасам голямото си желание. Време е да го призная - най-вече пред себе си.

Затова дърпам тетрадката и започвам да пиша. Искам да извадя черно на бяло на какво държа и какво искам поне за следващите няколко години от живота си. А когато го направя, ще мога да си начертая и план. И този път ще е толкова добър, че ще го следвам докрай.


СЕПТЕМВРИ

Септември вече изтича. Папката до леглото ми е започнала да се пълни полека. Там са деветте листа с нещата, които искам да постигна за следващите две години. Звучи сякаш съм се оляла, но листовете са толкова, защото съм разделила целите си тематично. Малко от тях са изписани до половината. А на най-важния има само един-единствен ред: "Искам да бъда щастлива."

Това е целта на целите. Единственото нещо, което някога съм искала и голямата награда на всичките ми опити за отслабване и всякакво друго самоусъвършенстване. Аз искам да бъда щастлива.

Останалите осем листа дори не съдържат истински цели, а просто ориентири, които да ме насочват по пътя към по-стабилното щастие. (Все пак аз и сега не съм дълбоко нещастна. Просто не ми стига.) Написах ги с ясното съзнание, че може да се окажат абсолютно безполезни и незначителни. И че подлежат на постоянна редакция. Дори си вкарах контролни точки на всеки 3 месеца, когато да ги преразглеждам и да ги променям, ако вече не си вършат работата.

Като за начало листът с надпис "Какво искам от тялото си" изглежда така:
  1. Да тежа около 80 килограма, което би трябвало да ме свали до BMI около 30 (в зоната на наднорменото тегло) и размер дрехи L-XL. 
  2. Да спортувам активно, което включва танците, фитнеса и каквото още ми се прииска дотогава. 
  3. Да се чувствам силна физически. 
  4. Да имам мускули - здрави, силни и дори видими. 
  5. Да се чувствам и да се виждам стегната, което донякъде обединява горните две точки плюс смяна на нагласата към образа ми в огледалото. 
  6. Да мога да правя чисто и в добра форма основни фитнес движения като лицеви опори, коремни преси, набирания и кофички, както и да мога да клекна с 50 килограмова щанга. 
  7. Да се чувствам уверена, когато опитвам нови неща, свързани с движение и спорт. 

Интересно е нали? Както не ми пукаше за това колко тежа и не исках да отслабвам, първата цел в списъка е да отслабна. Но имам чудесно оправдание за нея - тя е тук, защото е SMART. Или поне в по-голямата си част - точна, измерима и с ясен срок, макар значимостта и достижимостта и да са малко спорни. Истинската причина да я включа обаче най-вероятно е по-проста - навик. И времето ще покаже дали мястото и е тук. Останалото определено го искам.

Целите ми за първата контролна точка на 1 декември не са чак толкова амбициозни.
  1. Да тежа 105 кг или по-малко 
  2. Да ходя на фитнес 3 пъти седмично повечето седмици 
  3. Да спазвам калорийното ограничение повечето дни 
  4. Краката ми да се чувстват по-добре (отичат от седене и се подбиват от ходене, токчета и танци) 
  5. Гърбът ми да е започнал да се изправя (седя малко прегърбена) 
  6. Да се чувствам красива в огледалото 

Въоръжена с тях, си разписах план за трите месеца, които ме делят от целта. Приоритетът ми са фитнесът и храненето. Танците винаги се подреждат и сами. Конкретните задача в общи линии са да си записвам храната, да започна да спазвам калорийно ограничение, да ходя на фитнес два пъти седмично през септември и после да започна да ходя по три, да си направя хартиен дневник на проекта и да пиша за блога. За всяка изпълнена задача за месеца си дължа дребна сума, която се събира в награден фонд, така че имам и добър стимул извън победата в състезанието.

Просто, ясно, изпълнимо. Би трябвало да се справя без особени трудности.

ДЕКЕМВРИ

Декември е. Нова година чука на вратата, а аз съм в дълга Коледна отпуска. Първата контролна точка от "Анелия във фитнеса" е зад гърба ми. Резултатите от нея са красноречиви - единствената постигната цел от шестте е номер 1. На 1 декември тежах 105,1 кг, а на 6-ти кантарът показа 104,6 кг. Има някаква ирония във факта, че успях именно с онова, на което най-малко държа. Иначе не съм стъпвала във фитнеса от 7 октомври. Редовно решавам да не си пиша храната, трудно ми е да спазвам калорийно ограничение и отслабването ми всъщност е резултат от няколкото добри седмици точно преди контролната точка.

Пълно фиаско, нали? И все пак… Въпреки не особено успешните първи месеци, аз още съм тук. Физически се чувствам по-зле отколкото в началото, но още съм тук. Офлянквам се с цел след цел и все пак нямам чувството, че проектът е приключил неуспешно. Първо защото не е приключил - от двете години остава още много. Второ защото от септември едно нещо не се е променило - надбягването приключи и каквито и срокове да съм си поставила, аз все още не бързам за никъде, така че усещането за провал, с което съм се сблъсквала често преди, в момента е доста размито. И трето защото макар тялото ми да бездейства, умът ми не е спрял да работи и да си вади изводи.

Извод 1: Нямам сили за всичко
Тъжно, но факт. Основната причина да не съм ходила на фитнес толкова дълго ми е добре позната - изникнаха други ангажименти. В началото на септември мислех, че ще танцувам по два пъти в седмицата. В началото на октомври станаха четири, защото освен на салса тръгнах и на кизомба. Много отдавна исках да започна и когато изникна възможност я сграбчих с две ръце. Никак не съжалявам. Но четири тренировки танци и три фитнес в седмицата ми идват в повече. Няма как да ги съвместя, без да се срина от умора. Нещо трябваше да отпадне - нямаше как да е салсата, защото бях поела ангажимент, нямаше как да е кизомбата, защото нея исках най-много, значи трябваше да е фитнесът. Поне засега.

Извод 2: Пресилването е форма на самосаботаж
Не стигнах лесно до извода, че трябва да изоставя фитнеса за малко. Няколко седмици се опитвах да се накарам да отида и това беше грешка. Пресилих се. Хвърлих много умствена енергия, която ми трябваше за друг неща като планиране на храна например. Отначало се справях, но в момента, в който се появи нов стресов фактор под формата на допълнителна работа, крехкото равновесие се срина и изпуснах юздите на храненето. Положението стана по-лошо от преди.

Извод 3: Ако не можеш да промениш количеството, промени качеството
Чувствах се отвратително. Не можех да си записвам храната. Не намирах сили и време. И желание. Знаех, че ям много повече отколкото трябва и не ми се гледаше написано черно на бяло. Бях започнала да ям бързи закуски и нещо, което рядко съм вкусвала в живота си въобще - полуфабрикати. Усещах ефекта ясно. Не беше положителен. Затова си поставих предизвикателство. Явно беше, че няма да започна да си ограничавам калориите в скоро време, но можех поне да махна храните, от които се чувствам зле. Забраних си ги на работа и се случи чудо. Стана ми по-добре. Физически, но и психически. Върнах си чувството за контрол.

Извод 4: Понякога се налага просто да изчакам
Слава богу, и най-тежките периоди в живота са временни. Месеците, които не вървяха по план ми бяха доста емоционални - ядосвах се, съжалявах и се самобичувах (макар и доста по-малко от преди). Направих много крачки назад. Имаше моменти, в които се чувствах по-нещастна, а също така и по-непривлекателна, по-неуверена и много, ама много изморена. Но всичко приключи. Салса-ангажиментът ми приключи, а допълнителната работа е свършена. Отново разполагам с времето си. И със силите си. Дългата отпуска ще ми даде време да се наспя и да презаредя батериите, а после… После пътуването продължава.

ЯНУАРИ

Януари е. Нова година, нов етап от проекта, нов късмет. Лежа си в леглото с компютъра върху изморените от клекове крака и се опитвам да приключа тази публикация с близо пет месечно закъснение. И ми е хубаво, защото се оказах права. Не че съм се съмнявала, но е приятно. Права бях, че нищо не е приключило. "Анелия във фитнеса" тръгна зле - или по-скоро тръгна бавно - но въпреки отклоненията от плана не е спирал. Аз още съм тук. Не съм се отказала и нямам намерение да се отказвам. И още се наслаждавам на нагласата, че не бързам за никъде.

Направих си нов план за януари - разумно хранене, по-малко танци и повече фитнес. Това последното е лесно за спазване след два месеца никакъв такъв. Всъщност още ми е трудно в кухнята. Това вероятно ще бъде голямата ми битка - да си върна навиците за пазаруване и планиране, да започна пак да готвя, да си намеря нови рецепти, защото старите явно са ми поомръзнали. Но това е дълга битка и ще я водя когато имам сили за нея. Засега съм се окопала, за да удържам фронта срещу бързите закуски и полуфабрикатите, и хвърлям усилията си на другия фронт - завръщането в залата. Диетата може да отговаря за 80% от успеха на един фитнес режим, но в моя случай е на второ място, защото тялото ми ясно заяви предпочитанията си.

Някъде по-нагоре казах, че съм започнала да се чувствам по-зле физически. Това включва болки и отоци в краката, подбиване на ходилата, болки в гърба, прегърбена стойка и схващане сутрин. Преживявала съм го и преди, но пак останах потресена от скоростта, с която фитнесът решава тези ми проблеми. Ефектът беше осезаем още след първата тренировка. След третата е драстичен. Тялото ми помни, че някога е било в по-добра форма и наистина бърза да се върне към нея. Ще му дам тази възможност.

Време е.


Очаквайте скоро следваща публикация:
"Вработваща тренировка за цяло тяло" 



2 коментара:

  1. Браво, просто не се отказвай от нещата, които искаш и които си написала <3 Успех

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря! Обещавам да не се отказвам в никакъв случай! :)

      Изтриване