29 януари 2016 г.

Анелия във фитнеса: Вработваща тренировка за цялото тяло


Напоследък често се сещам за онази цяла учебна година, когато мама ме водеше на уроци по плуване в Централна баня. Два пъти седмично група от десетина дечица се събирахме в плиткия топъл минерален басейн и се упражнявахме да правим гъби и звезди. Една година. Голямо плацикане падна. Така и не се научихме да плуваме, но треньорът ни имаше много добро обяснение за подхода си. "Телото требе да свикне с водътъ."

Човекът малко се поувлече с прдължителността на товав свикване, но принципно беше прав. Когато човек започва нова двигателна програма или пък се завръща към стара след дълга пауза, натоварването трябва да се качва постепенно, за да даде време на тялото да се поочупи и пораздвижи и да се подготви за по-големи подвизи. Пропускането на този подготвителен етап не е просто неприятно заради честите мускулни трески, а може и да е опасно и да доведе до травми - от дребнички до доста сериозни. На това му се казва "вработване".

Ако не ви се четат дълги теории за това как се съставя план за тренировка, и то от човек, който все пак не е професионалист, а относително добре запознат и средно активно четящ любител, в края на тази публикация съм дала списъка и реда на упражненията за моята с линкове към видеата и инструкциите за тях в BB-Team. Но ако ви е любопитно, обяснявам.

Що за чудо е вработващата тренировка?

14 януари 2016 г.

"Анелия във фитнеса" излиза от нелегалност



АВГУСТ

Последните дни на август са. А после и началото на септември. Рожденият ми ден точно е минал. Тази година навърших страховитите 40 и се чувствам… Ами свободна. Сякаш не само камък ми е паднал от плещите, ами и са ми поникнали криле.

Прекарах последната петилетка с усещането, че времето ми изтича. Все бързах нанякъде, за да се опитам да изпреваря нещо. Най-вече календара. Имах планове с дата на годност. Лични планове, които попадат в графата сметки без кръчмар. На болезнени теми. Изоставах от графика и трябваше да направя нещо - да бъда по-добра, да бъда в по-добра форма, да бъда по-привлекателна, да бъда по-слаба - за да се върна пак на пистата. Трябваше да се старая. Много. Повече. Още повече. До последната си капка сили.

А после една сутрин се събудих на 40 и установих, че надбягването е свършило, без дори да разбера. Нямаше кулминация. Нямаше финална линия за пресичане. Просто вече не бързам за никъде. За пръв път от поне седем-осем години насам се усещам млада. Цялото време на света е пред мен.

Страничният ефект е, че вече не ми пука особено дали ще бъда по-слаба или не. Спрях да се тегля. Не нарочно. Просто спрях да се сещам да го правя. Не за пръв път си давам сметка, че отслабването само по себе си не ми е голямата мечта. Искам го - или съм го искала - защото го възприемах като задължителна стъпка към голямата награда. Към нещото, което желая толкова силно, че не смея дори пред себе си да го формулирам, за да не го урочасам и да вземе да не ми се случи. Но това никога не е било вярно. Нито отслабването е задължително, нито мога да урочасам голямото си желание. Време е да го призная - най-вече пред себе си.

Затова дърпам тетрадката и започвам да пиша. Искам да извадя черно на бяло на какво държа и какво искам поне за следващите няколко години от живота си. А когато го направя, ще мога да си начертая и план. И този път ще е толкова добър, че ще го следвам докрай.