22 ноември 2016 г.

За тишината и защо 35 седмици от нея са ми предостатъчни


Който е чел повечко статии от този блог знае, че те спадат към общо взето три типа - Планове (аз обяснявам как не съм се отказала от мечтите си за физическо самоусъвършенстване, правя план за постигането им и ентусиазирано се впускам да го изпълнявам), Прозрения (постигнала съм някаква малка победа или някакъв провал по пътя, разнищвам емоционалната си реакция и се самонадъхвам как това няма да ме спре или пък ще ме стимулира да преследвам Плана) и Полезна информация. Подозирам, че много по-малко са онези, които си дават сметка за четвъртия и може би най-значим тип мои публикации - липсващите. Ето например сега. Ако приемем, че би трябвало да публикувам тук веднъж на две седмици (ще ми се да е веднъж седмично, но никога не се е получавало), между последната ми статия и тази би трябвало да има още седемнайсет. Но ги няма. Не че за това време нищо не се е случило. Напротив. Но блогът ми го показва не с думи, а с трийсет и пет седмици мълчание. С тишина. Нервна, притеснена, виновна и на моменти дори отчаяна тишина.

Осем месеца тишина

25 март 2016 г.

Диагноза "спортна натура"


Като ученичка не спортувах. 

Често си мисля, че това е една от основните причини да напълнея толкова в пубертета и цял живот после да не мога да се справя с последствията от това. Не че ми беше отвратително. На два пъти опитах - с кънки на лед в четвърти клас и карате в девети или някъде там. А, и с плуване пак някъде в началното училище. И трите опита траяха по няколко месеца, след което по различни причини просто спрях да ходя. Обичах и да карам колело, но във втори клас спрях след като паднах лошо и си счупих ръката.

Освен това мразех физическото. Мечтата ми беше да прекарвам часа на пейката или в съблекалнята, защото не ме биваше нито на волейбол, нито на баскетбол. Чувствах се смотана и некоординирана. Не можех да тичам и да правя лицеви опори. Не скачах по-далеч от носа си. Предпочитах да тренирам съчетанието на земя за края на срока и да прескачам козата, защото бяха мързеливи спортни занимания, а за съм си мързелива. Приех го. Примирих се, че ще трябва някак да избутам физическото в училище, за да мога после да си живея живота без никакъв спорт. И без постоянното разочарование, че има нещо, в което въобще не ме бива. Щях да си кютам спокойно и доволно.

Но не се получи съвсем така. Остана ми горчивината, че не съм като приятелките си, които се занимават с най-различни забавни и активни неща - бойни спортове, спелеология, туризъм, колоездене, плуване, фитнес. Когато на 20 години открих салсата, започнах истински да завиждам на хората, които са тренирали танци. Обожавам да танцувам! Може би ако се бях пробвала с тях, нямаше да се откажа и щях да победя мързеливата си природа. Може би щях да съм по-активна, по-здрава, по-щастлива. Може би. Но уви, това е една изгубена алтернативна реалност. А в настоящата реалност прехвърлям можебита, защото знам, че излишните килограми и уседналия начин на живот един ден ще се обърнат срещу мен и просто трябва да направя нещо преди това, но не ми се получава от само себе си. Защото просто не съм спортна натура.

29 януари 2016 г.

Анелия във фитнеса: Вработваща тренировка за цялото тяло


Напоследък често се сещам за онази цяла учебна година, когато мама ме водеше на уроци по плуване в Централна баня. Два пъти седмично група от десетина дечица се събирахме в плиткия топъл минерален басейн и се упражнявахме да правим гъби и звезди. Една година. Голямо плацикане падна. Така и не се научихме да плуваме, но треньорът ни имаше много добро обяснение за подхода си. "Телото требе да свикне с водътъ."

Човекът малко се поувлече с прдължителността на товав свикване, но принципно беше прав. Когато човек започва нова двигателна програма или пък се завръща към стара след дълга пауза, натоварването трябва да се качва постепенно, за да даде време на тялото да се поочупи и пораздвижи и да се подготви за по-големи подвизи. Пропускането на този подготвителен етап не е просто неприятно заради честите мускулни трески, а може и да е опасно и да доведе до травми - от дребнички до доста сериозни. На това му се казва "вработване".

Ако не ви се четат дълги теории за това как се съставя план за тренировка, и то от човек, който все пак не е професионалист, а относително добре запознат и средно активно четящ любител, в края на тази публикация съм дала списъка и реда на упражненията за моята с линкове към видеата и инструкциите за тях в BB-Team. Но ако ви е любопитно, обяснявам.

Що за чудо е вработващата тренировка?

14 януари 2016 г.

"Анелия във фитнеса" излиза от нелегалност



АВГУСТ

Последните дни на август са. А после и началото на септември. Рожденият ми ден точно е минал. Тази година навърших страховитите 40 и се чувствам… Ами свободна. Сякаш не само камък ми е паднал от плещите, ами и са ми поникнали криле.

Прекарах последната петилетка с усещането, че времето ми изтича. Все бързах нанякъде, за да се опитам да изпреваря нещо. Най-вече календара. Имах планове с дата на годност. Лични планове, които попадат в графата сметки без кръчмар. На болезнени теми. Изоставах от графика и трябваше да направя нещо - да бъда по-добра, да бъда в по-добра форма, да бъда по-привлекателна, да бъда по-слаба - за да се върна пак на пистата. Трябваше да се старая. Много. Повече. Още повече. До последната си капка сили.

А после една сутрин се събудих на 40 и установих, че надбягването е свършило, без дори да разбера. Нямаше кулминация. Нямаше финална линия за пресичане. Просто вече не бързам за никъде. За пръв път от поне седем-осем години насам се усещам млада. Цялото време на света е пред мен.

Страничният ефект е, че вече не ми пука особено дали ще бъда по-слаба или не. Спрях да се тегля. Не нарочно. Просто спрях да се сещам да го правя. Не за пръв път си давам сметка, че отслабването само по себе си не ми е голямата мечта. Искам го - или съм го искала - защото го възприемах като задължителна стъпка към голямата награда. Към нещото, което желая толкова силно, че не смея дори пред себе си да го формулирам, за да не го урочасам и да вземе да не ми се случи. Но това никога не е било вярно. Нито отслабването е задължително, нито мога да урочасам голямото си желание. Време е да го призная - най-вече пред себе си.

Затова дърпам тетрадката и започвам да пиша. Искам да извадя черно на бяло на какво държа и какво искам поне за следващите няколко години от живота си. А когато го направя, ще мога да си начертая и план. И този път ще е толкова добър, че ще го следвам докрай.