19 февруари 2015 г.

Трите упражнения, от които ме е страх, но смятам да надвия

Струва ми се, че учениците се делят на две групи - такива, за които физическото е любим предмет, и такива, които го ненавиждат. Аз бях от вторите. В повечето случаи за мен часовете по физическо бяха живо мъчение. Особено в края на срока, когато идваше време да се покриват нормативи. Коремни преси, лицеви опори, набирания и бягане - никога не съм била добра на което и да е от четирите. Не, това беше доста смекчено - въобще не ги можех. Една-две коремни преси и лицеви опори с лоша форма, нито едно набиране, последно място на спринтовете на 50 и 100 м и нито едно довършено бягане на 400 м. Това е най-доброто, което можех да дам. И докато за бягането не ми пука особено, то за гимнастическите упражнения винаги ме е било яд.

Физкултурният салон вече отдавна не е част от живота ми. Трябва да се насиля, за да изровя образи от нещастните си опити с отборните спортове, но всяко посещение във фитнеса ми напомня за тепиха, шведската стена и гимнастическите уреди. И то не с лошо чувство, а с копнеж. Гимнастиката ми харесваше и още съжалявам, че така и не се научих да правя лицеви опори и набирания. Времето не само не е заличило това желание, но е добавило към него и едно ново упражнение - кофичките.

16 февруари 2015 г.

Подари си 90 дни постоянство

Преди няколко дни попаднах на тази статийка в "Хъфингнън Поуст" със съвети как да превърнем физическата ативност в навик. Много смислени съвети, но един от тях ме грабна повече от останалите.

"Когато започвате фитнес програма, подарете си 90 дни постоянство."

Четох някъде, че формирането на нов навик отнема между два и три месеца. За мен ходенето в нова зала и промяната в начина на трениране са си нов навик, който изисква промяна на умствена настройка и нагласи. Затова би било много подходящо да си поставя една такава измерима цел, която да ми помага да не се разсейвам.

Обещавам си 90 дни, в които да посещавам редовно новата си зала. 

За да няма офлянкване, посещенията се считат за редовни, ако имам поне едно на седмица. Знам, че не е много, но за момента толкова стига. В следващата 90 дневна серия ще се фокусирам върху честотата на посещенията.
За допълнителен стимул, ще си определя и награда. При успешно завършване на 90-те дни, ще си купя спортно горнище или спортен сутиен, за да ми бъде по-спокойно като се кикеря по уредите независимо от ъгъла. Не че сутиените ми не държат - напротив, доста са удобни. Обаче имат навика да се подават от деколтетата, а аз не винаги държа да си показвам бельото в залата.

Остана само да добавя линка към мерителната линийка. Особено приятна част, защото вече съм минала половината. Първото ми посещение в залата беше на 28 декември и броя оттогава насам, но ще се отбелязвам само в дни, когото съм ходила да тренирам. Надявам се да не се налага да рестартирам броенето, защото вече обмислям каква скала ще ми трябва за следващата деветдесетка. Напред към залата!

LilySlim Fitness goals tickers

ПС 5.3.2015 г. - Когато публикувах тази статия, бях стигнала до 50-тия ден. Линийката вече сочи други резултати, защото се обновява всеки път, когато отбележа тренировка. Тя показва реалния ми напредък към момента, в който четете това.

Вижте и какво стана в крайна сметка.

7 февруари 2015 г.

За това, че Анелия е на диета, и някои по-дребни новини


Тази публикация ми отне наистина много време. Опитвам се да я напиша от последните дни на декември насам, но нещо все не се получава. Може би защото централната тема постоянно се сменя. Първоначално щеше да е за новогодишните обещания и какво мисля да правя тази година. После щеше да е за това как новогодишните обещания се превръщат в ежедневие. После за това как истинската промяна се случва всеки ден с един куп малки неща. Щях да се самонадъхвам, че този път нещата ще са различни. Щях да тържествувам, че този път нещата наистина са различни. Щях да се хваля колко по-добре се справям. Много неща щях.

Но докато се канех и въртях текста от най-различни посоки - имам четири или пет недоизлюпени чернови - всички емоции по-горе някак изгубиха остротата си и вече не ми се пише за тях. Вместо това мисля да разкажа накратко какво се случи напоследък, за да стигна по-бързо до същността на това повествование.