28 октомври 2014 г.

Завръщане в залата - за радост и съжаление


Време е да си го призная. Фитнесът не е моята любов за цял живот. Харесвам го. Дори го обичам. Определено обичам резултатите, които ми дава. Разтоварва ме от стреса и грижите. Но го използвам като заместител. Той запълва времето ми и държи ума ми зает, когато в живота ми няма достатъчно любов. Появи ли се тя, той малко по-малко отстъпва някъде в страни. Докато го изоставя съвсем. Докато го забравя напълно.

И този път стана така. Към края на миналата година вече бях позагубила инерцията на първоначалния си бяс след разпада на предишната ми връзка, а след него и опиянението от първите резултати от диетата и фитнес програмата. Беше дошло времето да си изградя навик, който мога да следвам без някакво особено усилие на волята, но вместо това се появи любов. Отначало беше много красива, беше много бурна, беше многообещаваща. Съвместявах я някак с тренировките. Но после взе да ми става по-важно да намирам време за Него. Дори когато той не успяваше да намери време за мен. А като дойде моментът да се разделим, вече бях забравила, че фитнесът може и да не лекува любовните разочарования, но поне облекчава болката и връща съзнанието към реалността.
Така или иначе не бях тренирала от няколко месеца. Може би три. Дори танците бях изоставила, макар че те наистина са ми неизменна страст. Беше ме яд на самата мен, че съм станала толкова физически бездейна. До момента, в който пламна искрица надежда, че мога да възстановя изгубената връзка. Не, тази надежда не ме върна в залата. Просто ме накара да хвърля всичките си усилия в любовта. Един последен героичен щурм. И точно когато ми се стори, че нещо се получава…
Не е лесно да паднеш от високо. Боли. Още повече боли когато знаеш, че си вложил сили и надежди в човек, с когото просто не си пасвате. Но пък сега седя тук ядосана на него, ядосана на себе си, разочарована, с твърде много свободно време, излишна енергия и скована от мускулна треска.
Време е да си го призная. Фитнесът не е моята любов за цял живот, но е верен приятел и помощник, когато съм гневна заради разпаднала се любов. От неделя съм отново в залата. От вчера отново имам какво да пиша в блога. От днес подхващам и амбициозна танцова програма. Диетата ще почака малко, но я чувам как настоятелно чука на вратата.
Време е да направя нещо за себе си. Той може да не ме обича и да няма място в живота ми, но аз винаги ще съм тук. И си дължа цялата любов, уважение и грижа, които мога да си дам. Колкото и да ми е криво, че очевидно що се отнася до фитнеса, отрицателната мотивация е най-мощния стартов двигател.
Време ми е.

7 коментара:

  1. Подкрепям те с две ръце, два доста схванати от клекове крака и цяла порция 2 кг. пържено щастие със сирене. Така и не мога да спазвам диети, а залата винаги ме подпира, когато съм нещастна. Давай! Напред и нагоре!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ха! И моята мускулна треска е от същото. :) Има голяма доза удовлетворение в чифт блокирани бедрени мускули. Благодаря за подкрепата! Напред и нагоре съм тръгнала, но имам нужда от нея.

      Изтриване
  2. Дерзай, Ани! Ще се видим в залата, макар и на километри разстояние:)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Ева! Пък скоро може да понамалеят километрите ;)

      Изтриване
  3. Здравей!
    Преди няколко дни попаднах на блога. Поразходих се ;)
    Поздравления!
    Желая успех! :)

    ОтговорИзтриване
  4. Здравей, Ани! Чудесно е, че тренираш. Важно е да следваш пътя, който си поела, макар да има временни отклонения.
    И аз се боря с доста килограми. Свалих вече 20 кг, но имам още толкова, за да съм в нормата - около 50 кг за моя ръст от 160 см. Но си мисля това отслабване, макар и здравословно, дали няма да се отрази негативно на организма ми... Гледам стари снимки, на които съм слаба и се чудя как стана така, че напълнях (макар че имаше и медицинска причина).
    Желая ти успех с диетата и тренировките!

    ОтговорИзтриване