20 октомври 2013 г.

Неделя сутрин под кривата круша


Последните две-три седмици бяха трудни. Първата защото за пръв път кантарът не мръдна надолу, а нагоре. Следващите защото... Ами защото първата кантарът не мръдна надолу, а нагоре. Оказа се, че стабилната тенденция ме е разглезила и когато внезапно прекъсна, започнах да правя глупости.

На първо място се паникьосах. Постарах се да не го правя, а после и да го скрия от самата себе си, но се паникьосах. Много добре знам, че отслабването (особено с 30-тина килограма, че и повече, колкото искам да сваля аз) не се случва на един дъх. То трае месеци и години и по тази причина е съвсем логично да има седмици и понякога по-дълги периоди, в които няма напредък, а може и да има връщане назад. Да не говорим, че "диетата" всъщност не е временна мярка. Аз хубаво ще сваля колкото килограма сваля, но ще искам и да ги задържа, а за целта трябва да променя онези свои навици, които са ме довели до нуждата да свалям. Тоест планът е фитнесът и разумното хранене да станат част от живота ми, а не да се изпарят в момента, в който видя на кантара някое магическо число. Знам го. Но го знам съзнателно, а съзнанието явно трудно надвива старите навици.


Паниката успя бързо да забърка хубава каша. Не, в паниката си АЗ бързо успях да си забъркам хубава каша. Първата ми работа след фаталното теглене беше да започна да мисля какво да променя, за да не се повтори ситуацията следващата седмица. Измислих точно две неща - да си сменя настройките на диетата в "Спаркпийпъл" и да тренирам повече.

Отначало се надявах при смяната на настройките на диетата калорийният ми диапазон за деня да остане същия. Все пак щях да тренирам повече. Но когато свалих целевото си тегло от 93 на 90 до нова година, горната граница на дневните ми калории падна с близо двеста. Това е много. Ако не намаля основните си хранения, на практика елиминира живото- и диетоспасяващата ми следобедна междинна закуска. Освен това отрязва всякаква възможност за вкарване на малко количество бленувана вредна храна от рода на любими шоколадови десерти например. За хъса на юлската Анелия това не би било проблем, но вече не е юли. Октомврийската Анелия само се скапа още повече. Опитах се да спазя новата си норма цал един ден, но накрая бях толкова изнервена и насатървена за забраненото, че още на следващата сутрин смених 90-ката на 91-ица и качих калориите, които искам да горя на седмица, за да вляза в някакви нормални граници. Но злото вече беше сторено, защото настървението за вредна храна и големи количества не отминава лесно. А и си бях заложила поредния капан.

Доскоро тренирах три пъти седмично. Два пъти след работа, което на практика посвещава цялата вечер на фитнеса, и още веднъж през уикенда, което по-лесно се вмества между други ангажименти. Съвсем реалистичен график, който бързо даде плодове - от удоволствието от увеличените тежести до подобреното равновесие, особено на високи токове. Фитнесът е нещо страхотно. А ако по-често правиш нещо страхотно, ще се чувстваш още по-страхотно, нали така? Колкото повече, толкова по-добре. Затова реших да вдигна тренировките на четири. Два поредни дни и после ден или два почивка и после пак два поредни дни. Отначало беше опияняващо приятно, а после дойде и салсата. Не бях стъпвала на уроци по салса от януари. Или може би от декември миналата година - не помня вече. От куп време се каня да го направя, но все не намирах сили докато в школата не откриха нова група кюбан на три. Знам, че вероятно нищо не ви говори, но техническите подробности не са важни. Достатъчно е да кажа, че лично за мен това са най-забавните уроци. На всичко отгоре групата е веднъж седмично, а в нея се включиха и много приятели. Тръгнах, без въобще да се замислям.

Четири пъти фитнес и една салса. Наситена програма. Очаквах да се почувствам по-добре, по-силна, по-активна. Да, ама не. Още преди да е изтекла втората седмица се сринах. Мисълта за фитнес залата и за теглене на храна ми се струваше толкова противна, че ми идеше да заплача. Чувствах се изтощена и трябваше да направя нещо. Завъртях няколко по-меки варианта в ума си но в крайна сметка, си дадох отпуска. Пропуснах две тренировки, зарязах диетата за уикенда и се оттадох на сън, шоколад и мързелуване. Очаквах кантарът отново да покаже повече, но не. Изненада ме. Показа по-малко. Още повече се изненадах, когато не се зарадвах на този факт. И ми беше нужно време да проумея защо.

Нещата започнаха да си идват по местата, когато Ани (моята инструкторка и добра приятелка) ми веметна едно: "А ти дали почиваш достатъчно?" Оказа се, че трябвало да имам поне 48 часа между тренировките. Нищо чудно, че се чувствах изморена. Като добавих и факта, че вместо три свободни вечери през седмицата вече имах само една, гладуващият ми мозък най-сетне се осъзна. Бях прекалила. Бях се вкопчила в движението на кантара и се опитвах да пришпоря нещата, но дълбоко в себе си знаех, че не трябва. Затова и "успехът" не ми се услаждаше.

Решението беше просто. Промених пак настройките на нещо по-нормално и разредих тренировките. По план отново са три седмично плюс салсата. Вярно, че не спазих и този план през последната седмица. Пропуснах една и няколко пъти не успях да се вместя в калориите си за деня, въпреки по-приемливите им граници. Извинението ми е стресът в работата, а причината - че ми трябваше време да се върна на "здравословна" вълна. Този път тренировките ми се сториха тежки, но пък насладата от тях се върна. Храната ще ми е проблем още известно време, защото съм позагубила готварско вдъхновение, но и това ще се оправи. Ще го намеря отново. Малко по малко влизам в правия път и той отново ми носи удоволствие. Няма по-ценна награда от тази.

Освен може би усещането за свобода, когато днес се качих на кантара и той показа повече от миналата седмица. Свобода, защото не се ядосах, нито се притесних. Зарадвах се. Може да е повече от миналия път, но вече трайно съм слязла под 97 килограма. Още нищо не е изгубено. И няма окови, които да ме приковават към дисплея. Поне за известно време.

Няма коментари:

Публикуване на коментар