1 октомври 2013 г.

Две напред, една назад, но въпросът е после накъде


Настроението ми в момента доста прилича на небето на снимката. Изминалата седмица не ми беше от силните. Всъщност за пръв път от началото на Диетата през юни, не отбелязах спад в теглото си. Даже точно обратното - върнах се назад с 400 грама (което все пак е по-добре от 700-те грама плюс, които държах в последните дни). Това само по себе си не е болка за умиране. И без това вървя доста пред плана си. Но е момент, който очаквах може би не с нетърпение, но с голям интерес.


При досегашните ми диети денят, в който кантарът спира да се движи надолу, е и денят, в който се отказвам. Винаги е било така. Затова и най-продължителният ми опит да овладея теглото си трая около четири месеца. Обаче здравият разум и многото изчетени публикации по темата ясно подсказват, че паузите и обратното движение са неизбежна част от пътуването, особено ако то е по-дълго. Изводът е ясен - който иска да стигне по-далеч, не бива да се демотивира от липсата на явен успех. Какво прави тогава момичето, което е свикнало да се отказва? Точно това ми беше интересно да разбера.

Е, още не съм сигурна. Да, чувствам се разочарована. Достатъчно, че да се предам моментно на един пристъп на апетит за сладко по този повод. Но от друга страна не съм се предала и дори не усещам семенцето на отчаянието в ума си. Дали това означава, че вече съм се променила към по-добро? Не знам.

Някои неща са различни. Ето пример. В петък прочетох една много разтърсваща публикация от блогърка, която пише за това как се облича и обича тяло над нормата. Не беше обичайната серия от красиви снимки, а изповед за това как се е върнала към анорексията от тийнейджърските си години. Написана беше не в момент на измъкване от ямата, а на самото дъно. Разстрои ме. Чудесно разбирам колко е необходимо, за да се върнеш към саморазрушителни навици, когато ситуацията те смаже психически. Може да не съм имала диагноза хранително разстройство, но съм имала периоди на опасно доближаване до такова. Затова и нейната болка събуди някаква моя болка. Доскоро в подобен момент обикновено бих се свила в черупката си – тоест в леглото си с нещо вкусно за ядене и сърцераздирателна музика или филм. Този път обаче тихата лудост, която ме обзема  в тежки мигове, ме накара да хвана торбата с дрехите за фитнес и да изхвърля всички негативни емоции - целия си страх - в залата, въпреки че бях решила точно този ден да почивам (с относително прилично извинение).

Досега не ми се беше случвало да изпитвам такава настоятелна нужда от физическо натоварване. Почувствах го като победа. И само няколко часа по-късно същото компулсивно желание доведе до две празни опаковки от вафли, а неделният ден вероятно въобще няма да го описвам подробно в дневника с храната си.

Така че не знам. Наистина. Не знам какъв ще бъде изходът от тази позната ситуация. Знам само, че не съм се отказала, а за момента това е нещо, и то не малко. Има надежда.

Няма коментари:

Публикуване на коментар