11 септември 2013 г.

Цветя и рози, и дръжки от карамфили...



Вторник, 19,30 ч.
Бях абсолютно убедена, че днес няма да стигна до фитнес залата. Още не съм съвсем сигурна защо отивам. Може би е просто от инат. Със сигурност не е защото кипя от желание. Тази седмица не ми е от силните. Искрено се надявах да не е така и тежката и калорична неделя да се превърне в един успешен понеделник, но в момента дори и вторникът е под заплаха. Ям боклуци, офлянквам се с тренировките...

Какво ми става? Не, не съм се отказала. И не съм се предала на лъжливата увереност, че щом съм минала границата на двата месеца, на мен тази работа с отслабването ми е в кърпа вързана. Не се самозалъгвам.


Истината е, че се намирам в момент на емоционален и физически спад. Преуморена съм. В началото на миналата година смених дългогодишната си кариера на филмов преводач на свободна практика с работа в офис. Колкото и да си обичам преводаческата професия и колкото и скучно да звучи новото ми поприще, за мен това беше изключително добър ход. Замених неизвестността относно размера на хонорарите и датите на плащане със спокойствието на предвидимите доходи. Сдобих се с възможността да боледувам завита през глава, а не с лаптопа на колене. За пръв път в живота си изпитах блаженството на платения годишен отпуск и всъщност се сдобих с почивни дни, защото при свободната практика в крайна сметка нямаш такива - каквото и да правиш, работата винаги е там. Стои си някъде на твърдия диск на компютъра и те гледа укоризнено, а сроковете висят заплашително над главата ти.

Вярно е, че по-голямо (егоцентрично) удовлетворение от това да четеш или да слушаш текст, от който си доволна, да се лее от екрана на телевизора. (Да, за който не се е замислял, филмовите преводачи работят основно за телевизионния ефир, а не за киното. Или за тракерите... Нека просто не повдигаме темата за тракерите.) Освен може би да си чуеш или видиш името накрая. "Преводач: Анелия Добрева" Ех!

Може би именно носталгията по това чувство ме накара няколко месеца по-късно отново да приема преводи. Една от бившите ми вече редакторки се обади с молба да помогна и да поема няколко филма, които няма кой да вземе, аз откликнах. Не знаех, че ще отворя кутията на Пандора. Мислех си, че това е добре дошло. Завръщане към хубавата страна на преводачеството - интересни филми, по-малък обем, допълнителни пари, по-малко напрежение. Идеално! Ще съчетая най-доброто от двата свята - този на офисите и този на домашните офиси.

Грешка! За едно десетилетие, че и отгоре, трябваше да съм си научила урока. Преводите всъщност са тежък труд. Ако някой ви каже, че да си седиш пред компютъра по цял ден и да си тракаш на клавиатурката е лесно, да знаете, че никога не е трябвало да го прави с опрян в главата краен срок и напрягайки и мозък и очи в продължение на часове. Умората след това е едно от най-неприятните неща на този свят и вероятно е виновна за много излишни и заболявания, причинени от обездвижване. Тялото ти крещи, че иска да прави нещо. Имаш енергия за изхвърляне - и физическа, и емоционална. Но в същото време мозъкът е толкова изтощен, че отказва да задвижва мускулите ти и всъщност, ако може, би предпочел да прекара остатъка от живота си в сън и ядене на сладко.

През последните дни се чувствам точно така. Поех повече работа, отколкото бих могла да свърша, без да жертвам прекалено много от безценното си време за почивка. Може пък да съм остаряла. Не знам. Така или иначе в момента си плащам цената. Лошо настроение, проблеми със съня, никакво време за нещата, които наистина ми се правят - като срещите с приятели и този блог. Знам, че е време да променя нещата и съм взела решение как да го направя. Но докато вкарам плана си в действие се налага да се справям със страничните ефекти на апатията. Като това, че нямам никакви сили за трениране, но най-вече никакво желание да стигна до залата.

Точно затова не знам защо отивам в момента. Десет минути преди да напусна офиса си казах, че няма смисъл. Едва ли ще успея да направя пълна тренировка. По-добре утре. Тогава ще съм предала поредната порция преводи и ще съм по-малко напрегната. Но по пътя от стола до спирката на автобуса намерих сили да стисна зъби и да отложа още малко прибирането си. Може би защото видях отеклите си глезени. Откакто ходя на фитнес рядко им се случва. Или пък защото усетих онова напрежение в мускулите си, което значи искат да се движат, въпреки желанието на мозъка да спи. Така или иначе вече съм тук, пък да видим.

Вторник, 22,00 ч.
Тръгвам си от залата с усмивка на уста и танцова стъпка. Направо не мога да го повярвам. Както нямах сили за трениране, така се наложи да качвам тежести, изкарах най-дългото си кардио от няколко седмици и дори видях на дисплея на велоергометъра обороти, каквито никога не съм достигала. Имах сериозни опасения, че с това късно тръгване от работа няма да успея да се вместя в работното време на залата, обаче успях. И при това закъснението ми поднесе един неочакван подарък. Благодарение на рехавата вече клиентела, разполагах с цялата зала за крака. Можех да си се дупя и гъзя на воля и да си зарязвам лостовете по които си искам стойки.

В момента се чувствам много по-енергична, отколкото на идване. Да, изморена съм, но напрежението го няма. Прибирам се с усещането, че съм жива, и ще спя дълбоко и спокойно. Ще се наспя.

Сряда, 13,30 ч.
Струваше си. Рядко ще срещнете човек, който да изпитва по-голяма неприязън към думата "воля" от мен, но този път си струваше. Снощи отидох да тренирам с усилие на волята и си струваше. Това ми спаси вторника.

Покрай напрежението с преводите в неделя и понеделник изпуснах юздите на храната си. Не планирах, не си спазвах графика, не намерих сили да си сготвя, отдадох се на паниката и всичко приключи с твърде много калории (дори не знам колко). Знам, че седмицата, а може би и следващата, няма да е лека в това отношение. Графикът още ми виси над главата като Дамоклев меч е напълно възможно да избие в нов пристъп на тъпкане. Познавам се твърде добре, за да изключа тази възможност. Ала вчера излятата пот снощи по някакъв магически начин овладя глада ми за сладко и мазно и макар да приключих със странната комбинация от печено свинско филе, домати и пуканки (ох, ще ги споделя тези пуканки не от пакетче със сигурност!), съм се хранила пълноценно и балансирано.

Изобщо... Струваше си!

Няма коментари:

Публикуване на коментар