5 септември 2013 г.

Лятна рекапитулация, част 1 - Начална скорост

Приятелката ми пристига с думите: "Точно се чудех къде си, защото в първия момент те помислих за мулатка." Това е определено е комплимент. Лято е. Август. И аз точно съм се върнала от море. След десет дни в друг свят, съвсем предвидимо се връщам друг човек. И дори нямам предвид, че заради новопридобития си тен трябва отново да се уча как и с какви цветове да се гримирам, а червилата ми до едно са спрели да ми отиват. Не, това лято се случиха куп неща, така че май ще е най-добре да започна от самото начало.

ЮНИ

Нов месец, нов късмет. Така реших, когато 1 юни почука на вратата. За пореден път се заинатих, че "ще направя нещо". Колкото и искрено да твърдя, че не искам да съм слаба, 110 кг си звучи страшно и изглеждат страховито на дисплея на кантара. Но освен, че плашат с кръглотата си, тези килограми тежат. Не е приятно да носиш размер дрехи, които никога не си носила. И не е приятно да не можеш да влезеш в "дебелите" си дънки. Онези, които преди три години не са можели да се задържат на ханша ти. Затова взех радикални мерки.

Започнах с прочистването на гардероба си. Прибрах в кашони всички дрехи, които не ми стават и оставих само онова, което наистина нося. На пръв поглед странна първа стъпка, но с нея се лиших от известно напрежение. Този жест ми даде свободата да бъда тази, която съм, без да ми отнема правото да се променя. Помогна ми да се почувствам спокойна, че макар кожата да ми е отесняла, отвън това няма да личи. А после... После нищо. Или почти. Започнах да си правя здравословна и контролирана по количество закуска и да пия вода. Това винаги ми се получава и е добро начало за опит да променя по-дълбоки навици. Бях си казала, че имам един месец на този режим - закуска, вода и планиране - след което от юли започвам сериозно.

Но започнах по-рано. И то със замах. Някъде назад в публикациите ми има една нахъсана статия, където изливам емоциите, които ме сритаха и с това ми дадоха такава засилка, че най-сетне (оказва се за пръв път в живота си) да повярвам, че мога да стигна до края на пътеката, която съм си определила.

Странна работа, нали? Толкова години се боря с килограмите. Толкова диети съм опитала, толкова активна и неактивна съм била физически, толкова пъти съм се мотивирала и демотивирала и всичко това е толкова подробно анализирано и документирано в главата ми, че вече наистина знам какво да правя. И въпреки това досега не го правех. Докато не се случи нещо и не ме накара да осъзная, колко и от какво съм се страхувала, ядоса ме и ме абмицира.

Беше телефонен разговор. Телефонен разговор с вече бившия ми приятел. Част от причината да натрупам онези страховити 110 килограма беше именно връзката ми с него - бурна, сложна, зареждаща и изтощителна едновременно - както и раздялата. Тя пък беше драматична като в латиноамерикански сериал. Но след нея последваха няколко месеца просто разговори. Приятелски по един такъв "бивш" начин. Приятелките ми ми се чудеха защо ги приемам, но аз имах нужда от тях. И най-вече имах нужда от онзи Разговор. Онзи, в който той каза:

- Не се чувствах мъжкар до теб. А много ме е яд, че не ни се получи, защото знам, че никога няма да срещна перфекционистка като теб.

Звучи ужасно, нали? Всеки друг път бих го отрекла и бих се ядосала. Но този път го чух и проумях. Аз самата имам проблем с ниските и слаби мъже. И той не е в тях. Просто се чувствам огромна в сравнение с крехката им физика. Не съм женствена, а тромава. И това е най-ужасното усещане на света. Няма как да приема такъв мъж като евентуален партньор, защото самата аз не се чувствам достойна партньорка за него. Приятелят ми се е чувствал точно така с мен. Тъжно е. И болезнено. Можеше сериозно да ме депресира, ако не се бях вбесила.

- Искаш да кажеш, че ако приложа перфекционизма си, за да отслабна, ще се върнеш при мен, така ли?! - избълвах саркастично.

В този момент се случиха две неща. Първо сама се чух. Ами да! Точно това е отговорът. Знаех за какво говори той. Има области в живота ми, в които съм наистина много добра. На моменти дори наистина съм перфектна. Но това не е перфекционизъм. Не постигам резултат, защото държа да съм идеална. Искам го, но не на всяка цена. Всъщност си давам свободата да греша и да се уча от грешките си. Да не бързам, да не прекалявам, да не търся точно определен резултат. Естествено, че такава тактика би подействала и в отслабването! Даже особено в отслабването. Къде ми е бил умът досега?! И сякаш това не беше достатъчно голям подарък, той ми отговори.

- Ани, ако станеш като на онези снимки, - снимки отпреди 17-18 години, където съм към 70 кг - пред вратата ти ще се нареди опашка от мъже. Включително и аз.

Не ме интересуваше опашката. Исках него. Знам колко непрепоръчителна е такава мотивация (като стигна до август ще имам да кажа още по въпроса), но в онзи миг се нуждаех точно от нея. Не му отговорих на глас, но на ум реших. Този път ще стигна докрай. В един разговор той ми даде и начин, и причина да го направя. От 18 юни започнах да си следя храненето, а на 25-ти отидох на фитнес за пръв път от години. До морето в началото на август нито съм пропускала тренировки, нито съм си надвишавала калориите за деня. Направо отличничка. И резултатите не закъсняха.

Следва продължение...

Няма коментари:

Публикуване на коментар